Международната сигурност и националната сигурност

През периода на Студената война сигурността на национално равнище се свързваше със защитата на националните граници и ненамесата във вътрешните работи. Смяташе се за общоприето, че държавата може да гарантира своята сигурност, като поддържа определено равнище на военна готовност и като участва пълноправно в един от двата военнополитически блока – НАТО или Варшавския договор. Съображенията за гарантиране на националната сигурност обикновено доминираха над интересите на международната сигурност. Господстващото разбиране на националната сигурност като военна даде своето отражение и върху понятията – международна и световна сигурност. Същевременно националната и международната сигурност биваха противопоставяни. Проблемът за сигурността в глобален мащаб през този период се определяше от взаимоотношенията между двете световни суперсили САЩ и СССР.

Днес обаче проблемът сигурност получи съвсем нови измерения. Светът излезе от периода на биполярно противопоставяне и навлезе в етап, който политолозите наричат с различни имена – глобализация, нова ера, нов световен ред, нова цивилизация, край на историята, полицентричен свят и т.н. В променените условия е необходим и нов, много по-широк подход към проблема за сигурността.

Според един известен френски изследовател, днес “сигурността е проблем, чиито многобройни страни се простират от международното положение до самолетните катастрофи, от тероризма до атомната енергия, от страха пред “нашествието” на имигрантите до тревогите на останалите без помощи безработни”. За да бъдем в състояние да решим проблемите на нашето време, несъмнено трябва да открием преди всичко рецепти в икономическата, политическата и военната област, съобразени с новите условия в света, но същевременно без да изпадаме в плен на отживели времето си схеми.

Днес държавите станаха твърде взаимозависими и една криза или регионален конфликт незабавно предизвикват реакции в целия свят. В съвременните условия все повече се говори за обща сигурност, за глобални и регионални договорености, които да гарантират националната сигурност на държавите.

Въпреки че военните и политическите аспекти продължават да играят ключова роля, сигурността днес не се свежда само до тях. В резултат на продължителни дебати още през 1989 г. ООН единодушно прие новата концепция за сигурност – “Сигурност във всички аспекти”.

Според едно популярно определение сигурността е мирен начин за уреждане на международни спорове, за регулиране на въоръжаването и разоръжаването. Според друго определение, сигурността е състояние, при което се гарантират жизнените интереси на гражданите, обществото и държавата от вътрешни и външни заплахи.

Определенията, разбира се, винаги са нещо относително, а много често не отразяват богатството на житейските прецеденти. Ние живеем в регион, който от столетия се характеризира с циклична нестабилност и несигурност и не случайно е наричан “барутен погреб на Европа”. Водени от това, трябва да се освободим от илюзиите, когато се опитваме да анализираме сигурността от чисто абстрактни позиции.

Опитът за дефиниране на понятия като международна сигурност и национална сигурност, като подвид на по-общото понятие сигурност не трябва да пренебрегва главния въпрос:
Дали днес живеем в свят, регион и страна, които можем да определим като по-сигурни?
Самото поставяне на този въпрос носи със себе си известна доза скептицизъм, което още повече стимулира опитите не само за теоретично осмисляне на проблема, но и за търсене на практически алтернативи на решения.
Също като демокрацията, сигурността никога не е окончателна. Има едно сполучливо определение за сигурността като “школа по прагматизъм и скромност”. Тя се влияе от процеси с цикличен характер и зависи от динамични равновесия, съставени от действия и противодействия, от провали и успехи. Сигурността напредва само чрез провали, чрез връщане към опита и трупане на знания. Основна роля в цикличния характер на сигурността инцидентът.

“…Всеки от нас придобива знания за сигурността само чрез произшествия, които лично е преживял, или инциденти, на които е станал съпричастен. При всяка професия, при всяка дейност… е очевидно, че грешките и провалите са по-поучителни от успехите. Само чрез изпитанията човек получава представа за границите и праговете, които не бива да бъдат прекрачвани.” Този цитат, взет от книгата на Пиер Лакост „Мафиите срещу демокрацията” сполучливо набляга на практическата страна на проблемите със сигурността.

Известният френски специалист обръща внимание и на един проблем, който е актуален и за нашето общество в момента, а именно – смесването на икономическата и политическата власт, което има пагубни последствия както за обществения морал, така и за сигурността на демократичните институции. Успоредно с това, прекалената политизация също има негативни проекции: “политическите страсти пречат на трезвата преценка дори на най-даровитите и най-информираните мъже и жени….”

В стремежа на новите демокрации за интегриране към ЕС и НАТО прави впечатление използването на още няколко категории, които неизменно присъстват в публичните дискусии и които трябва да се спрем по-обстойно. Това са категориите: интеграция, преход към демокрация, консолидиране на демокрацията и др.

Основният въпрос, отнасящ се до интеграцията в сферата на политиката за сигурност е:
Могат ли всички държави от Югоизточна Европа да се интегрират в структурите на НАТО (преди всичко) и ЕС в обозримо бъдеще, или не?

Под “интеграция” се разбира дългосрочно международно политико-военно сътрудничество. В сферата на сигурността това означава, че политиката за национална сигурност трябва да бъде в съответствие с политиката за сигурност на международната организация, към която държавата желае да се присъедини. Във военно отношение това означава, че военен персонал и национални бойни единици, трябва да бъдат поставени на разположение на организацията, като суверенитетът на националното управление над тях в известна степен е ограничен.

За държави като Словакия, Словения, Румъния и България, които имат сравнително малко население и ограничена социално-икономическа база, беше очевидна невъзможността те сами да поддържат потенциала, необходим за защита на тяхната територия при всякакви обстоятелства. Тези страни, както и други източноевропейски страни, навлязоха след 1989 г. в един мъчителен трансформационен период на реформи. Според някои изследователи, преходът към демокрация трябваше да бъде един сравнително краткосрочен период, който да включва:
– установяване и конституционно легитимиране на институции, осигуряващи разделението на властите;
– развитие и функциониране на две или повече политически партии;
– периодично провеждане на избори (поне веднъж на 4-5 години);
– установяване на представителни парламентарни органи;
– защита на индивидуалните права и свободи;
– функциониране на действително плуралистична преса и други средства за масова информация.

Оказа се обаче, че въпросът за краткосрочността е съвсем относителен и поне в българския случай е нещо по-специално. От тази гледна точка трябва да обърнем внимание и на понятието “консолидиране на демокрацията”.

Има три условия за консолидиране на демократичните институции:
1. Постигане на консенсус между политическите партии относно структурите и основните черти на демократичната държава.
2. Съгласие относно външнополитическата ориентация (стратегия) на страната.
3. Успешна смяна на “дясно” и “ляво” управление, без военна интервенция и/или граждански конфликт.

Тези условия по същество бяха изпълнени от тези посткомунистически страни, които успешно се интегрираха в НАТО и ЕС. Същевременно още в началото на преходния период далновидно беше отбелязано, че най-голямите опасности за страните от Югоизточна Европа са национализмът и неговият сиамски близнак – популизмът – опасности, които според мен продължава да съществуват и днес.

доц. д-р Тодор Кобуров, брой 6 на Списание Professional